Стъмни се вън, в душата се смрачи.
В мъглата гъста се изгубвам от сълзи,
а рана стара се отваря...и боли.
Не съм готова, да си тръгнеш,
и никога не съм била. Пред старата икона
с очи се моля и шептя...не стигат думите,
а искам да изпрося за теб една звезда,
която да съхрани душата ти в нощта,
в която се изгубваш, изтичаш през очите ми...
Във шепи сбрала всичките сълзи,
се моля бездиханно, и нямам сили да погледна
иконата пред себе си...а тя ми се усмихна...
И нищо този повече не каза.
Усмивката и, беше малко тъжна, но надеждна.
Аз и повярвах, повярвай и... и ти!
Не тръгвай... просто остани.